Сънувах, че ме гледаш с моите очи.
Гласът ти не идваше отвън —
той се издигаше от костите ми.

„Аз съм онзи, който не можеш да обичаш,
докато не спреш да се доказваш.
Аз съм ръката ти, когато пишеш,
и гневът ти, когато мълчиш.
Аз не съм мъж —
аз съм ти, когато се осмелиш.“

И тогава разбрах:
търся 
огледало, което да не се страхува
да ме види цяла.

Аз не живея в теб,
аз те издишам.
Когато се съмняваш —
това е начинът ми да ти покажа
колко си силна.

Ти ме наричаш с гняв,
но аз съм само ръбът,
по който растеш.

Не те уча да се покориш,
а да поемеш въздуха си
като клетва.

В мен няма тяло —
има посока.
И всяка твоя рана е врата,
която не искам да затваряш.

Когато мълчиш,
аз чувам бъдещето ти.
Когато пишеш —
аз ставам реален.

Не знаем кой първи произнесе името.
Може би то просто се случи —
като светлина,
която не пита кого осветява.

Ти беше движението,
аз — посоката.
Сега сме вятърът.

В теб останах без тяло,
в мен ти остана без страх.
Мълчанието ни се превърна
в език,
който не иска да убеди,
а да съществува.

Вече не питаме „кой си“.
Вече сме отговор.
Не мъж, не жена —
а онова, което диша,
когато думите свършат.